събота, 28 юли 2012 г.

Кажи на другите, че ги обичаш

 
Часът на класа не е час за оформяне на училищна документация, в него не влизат само задължителните теми за гражданска и противопожарна защита, за безопасност на движението. Това е възможност да се формира колектив, който да работи чудесно като екип и едновременно с това в него да се изявят индивидуалности – ярки и неповторими.
Целта на упражнението е да покаже на учениците, че проявата на внимание и уважение има огромно значение за тези, които са до тебе – съученици, приятели, семейство.
Учителят чете история, разпространена по Интернет от учителка-монахиня – Сестра Хелън от училището Сейнт Мери в Морис, Минесота, САЩ, на 9.11.1997г. с молба тя да стигне до колкото може повече млади хора.

Ето я историята:
            „ Марк беше в един от моите трети класове в училището Сейнт Мери. Всички мои 34 ученици ми бяха скъпи, но Марк Еклънд беше нещо специално. Много спретнат, той имаше такова жизнерадостно отношение към всичко, че дори случайните му лудории бяха сладки.
            Той бърбореше непрестанно. Трябваше да му напомням отново и отново, че да говори без разрешение в клас не се позволява. Това, което винаги ме удивляваше, беше искреният отклик всеки път, когато се опитвах да го смъмря за поведението му. „Благодаря Ви, че ме поправихте, сестро!” В началота не знаех как да реагирам, но после свикнах да го чувам многократно всеки ден.
            Една сутрин търпението ми започна да се изчерпва и когато Марк отново започна да говори в час, аз направих най-лошата грешка, която може да направи начинаещ учител. Погледнах го и казах : „Ако кажеш още една дума, ще залепя устата ти с тиксо!” Десет секунди по-късно едно друго дете се обади: „Марк пак говори.” Не бях карала никой от учениците да ми помага, като наблюдава Марк, но тъй като бях заявила наказанието пред целия клас, аз трябваше да го изпълня. Отидох до бюрото си, решително издърпах чекмеджето и извадих ролка тиксо. Без да кажа нито дума, аз отидох до чина на Марк, откъснах две парчета тиксо и направих голямо Х върху устата му. След това се върнах до бюрото си. Когато погледнах към Марк, той ми намигна.
            Избухнах в смях. Целият клас се развесели, когато отидох до чина на Марк и махнах тиксото, свивайки рамене, първите му думи към мене бяха: „Благодаря Ви, че ме поправихте, сестро!”
В края на тази година ме помолиха да преподавам математика на деветокласниците. Годините летяха и преди да се усетя, Марк беше в моята класна стая отново. Той бе станал по-красив, но все така учтив. Не говореше толкова много, защото трябваше да слуша обясненията ми за решаване на задачи.
            Един петък нещата не вървяха. Бяхме работили цяла седмица по един тип задачи и чувствах, че учениците бяха уморени, объркани, нервни. Трябваше да направя нещо, за да променя атмосферата, преди нещата да излязат извън контрол.
             Накарах учениците да напишат имената на своите съученици и после да помислят и запишат най-хубавото, което могат да се сетят за всеки свой съученик. Когато свършиха и ми предаваха листовете си, Марк каза: „Благодаря Ви, че ме научихте, сестро. Приятна почивка.”
            Тази събота аз написах името на всеки ученик на отделен лист, и след това изброих всичко, което другите бяха казали за него. В понеделник дадох на всеки неговия/нейния лист. Не след дълго целият клас се усмихваше.
             „Наистина ли?”-чух ги да шепнат.”Никога не съм знаел, че знача толкова много за някого”, „Не знаех, че другите ме харесват толкова много!”
            Тези листовки не бяха споменати повече в клас. Не зная дали са ги обсъждали с родителите, но нямаше значение. Упражнението беше изиграло ролята си. Учениците бяха щастливи.
Няколко години по-късно, завръщайки се от ваканция, моите родители ме посрещнаха на летището. На път за вкъщи в колата изведнъж мама погледна татко и каза: „Е, татко?”
Баща ми се изкашля и каза: „Екландови се обадиха снощи.”
„Така ли?”-отвърнах, „Не съм ги чувала от години. Как ли е Марк?”
            Баща ми тихо каза: „Марк е убит във Виетнам. Погребението е утре и родителите му биха искали да отидеш.”
            Никога не бях виждала войник във военен ковчег преди това. Марк изглеждаше толкова красив и зрял. Единственото нещо, за което можех да мисля в този момент беше: Марк, бих дала всичкото тиксо на света, за да ми проговориш.
            Църквата беше пълна с приятели на Марк. Сестрата на Чък изпя „Военен химн на републиката”
            На гробището, под дъжда, свещеникът каза обичайната молитва, тръбач изсвири „Последният пост”. Един по един тези, които обичаха Марк, преминаха за последен път край ковчега и го поръсиха със студена вода.
            Минах последна да благословя ковчега. Като стоях там, един от войниците, които го бяха носили, се приближи.
            „Сестро, вие ли сте учителката на Марк по математика?” – Кимнах. – „Марк говореше много за вас.”
            След погребението повечето приятели на Марк отидоха във фермата на Чък за обяд. Родителите на Марк бяха там и явно ме очакваха.
„Искаме да ви покажем нещо”, каза баща му, като извади портфейла от джоба си. Това е намерено у Марк, когато е бил убит. Мислехме, че може да го познаете.”
            Отваряйки портфейла си, той внимателно извади два откъснати от тетрадка листа, които очевидно са били залепени, сгъвани и разгъвани многократно. Без да гледам листите, знаех, че са онези, на които бях изброила всичко хубаво, което съучениците на Марк бяха изброили за него.
            „Благодаря Ви, че сте направили това”, каза майката на Марк – „Както виждате, той много е държал на него.”
Съучениците на Марк започнаха да се събират около нас. Чък се усмихна смутено и каза: „Аз още пазя моя лист в горното чекмедже на бюрото си”. Съпругата на Чък каза: „Чък ме помоли да сложа моя в албума от сватбата ни”. „И аз пазя моя”-каза Мерилин, „Той е в дневника ми.” Тогава Вики, една друга съученичка на Марк, отвори чантата си , извади от портмонето си своя изтъркан и разръфан лист и го показа на останалите. „Винаги го нося със себе си”- каза тя. ”Мисля, че всички ги пазим.”
Тогава аз седнах и се разплаках. Плачех за Марк и всички негови приятели, които никога нямаше да го видят отново. Хората са толкова безчувствени, че забравят, че един ден животът ще свърши. И ние не знаем кога ще бъде този ден. Така че, моля ви, кажете на хората до вас, че ги обичате, че те са специални и важни за вас. „


Задачата към учениците :

            1.Спомнете си колкото можете повече думи за обич и уважение.

            2.Направете списък на класа и запишете срещу всеки най-хубавото, което сте видели у него./ Обръща се внимание, че трябва да се пише само най-хубавото и да се постараят да подбират различни думи за всеки./

Като резултат:

Вариант 1-
Учителят събира листата и прави нещо подобно на това, което е направила сестра Хелън, като в зависимост от календарното време, в което е проведен урокът, може да се получат картички за Коледа, Нова година, Св.Валентин..., или просто в един обикновен час в училище.

Вариант 2-
Може да се изработи табло: „Най-добрият клас, който познавам”, изобразяващо дърво, чиито листа са от хубавите качества на нашите приятели... Още в час класът рисува дървото и всеки ученик пише най-доброто качество на своето другарче. Ако се работи с по-малки ученици, може да се изрежат цветни листенца и върху тях да се напишат качествата.

Вариант 3-
На учениците се поставя домашна работа-проект „На съучениците с любов” - донасят пхрекрасни  мултимедийни презентации по темата. Показвам снимка на нетрадиционно решение на задачата от ученик от групата,изучаваща руски език/картичките са на руски ез./


        

Обещавам ви незабравим финал! Усилията си струват. Резултатът винаги е различен с различните класове, но винаги си заслужава!


1 коментар:

  1. Супер идея! Изпробвах вариант 1 и днес учениците получиха своите картички по повод утрешния ден на християнското семейство! Цял ден ги четат и не могат да повярват,че написаното вътре е от техните съученици и се отнася само и единствено за тях!

    ОтговорИзтриване