Посоката е Пирин планина

Още в края на лятото се канехме за есенна почивка, но така и не остана време. Ето че в началото на месец декември с приятели потегляме към Банско.

Пристигаме вече по здрачаване. Но шофьорът ни е печен и без затруднения намира хотела, междувременно ни забавлява с неподражаемото си чувство за хумор, като спори с „каката” от GPS-а J. Още не сме пристигнали, но правим планове за следващия ден. Знаменателна за екскурзията ни ще остане репликата на Дидка: „Утре задължително трябва да се разходим до планината.../пауза/ с колата, разбира се.”J)

Настаняваме се бързо в приятен нов хотел, срещаме се за по питие, после вечеря – винаги е приятно с хубави хора, времето минава неусетно.

На следващия ден след закуска, както вече казах, на автопоход! До хижа Вихрен пътят е доста виеват, май пеша на мен щеше да ми е по-добре... Пипаме първия за тази година сняг. Дивим се на острите зъбери на Пирин.

 Задължителна е спирката ни до Байкушевата мура – иглолистно дърво на повече от 1300г., над 26м. височина, 7,8м. обиколка... Снимки, шишарки за спомен, камъче от планината и хайде в центъра на Банско.

При предишното ми посещение имах много малко време в късните часове на деня и не можах да посетя музея на Вапцаров. Сега смятам да не го пропусна. Няма групи, но прави радостно впечатление, че влизат доста семейства с деца. Не мога да разкажа... Всеки трябва да го почувства със сърцето си. Да чуе гласа на Вапцаровата майка, да прочете двете предсмъртни стихотворения от личното тефтерче на поета, да го полазят тръпки пред портрета, пронизан от куршуми...

А денят е слънчев, слънчев...Толкова приятен, че дори не сме изкушени от СПА процедурите в хотела. Снимки пред шарените черги и уникални кукли, боб в гърне...

На следващия ден отпътуваме, като се питаме защо толкова много песни са изпети за Пирин планина... Спомням си и една легенда.

Рила планина някога била жена – разказвали хората от някогашното село Горни Пасарел, потънало под водите на язовир Искър. Името й било Рилка. Оженила се тя за момък от горните земи. Името му било Пирин...

Рилка и Пирин се оженили против волята на Рилкините родители. Не давали те единствената си щерка на Пирин – не знаели кой е, откъде е, чий син е, какъв занаят има и как ще изкарва прехраната на жена и деца. Рилка била много красива и работна мома, но луда глава – каквото й хрумне, това правела, не слушала ни баща, ни майка.

Оженили се двамата луди-млади без сватове и сватба, без песни и свирки, без родителска благословия. Забягнали далеч от хората и се заселили в едно високо и пусто място. Родили им се две деца – момче и момиче. Кръстили ги Искър и Места – никой не бил чувал такива имена дотогава.

Бащата ходел на лов, а майката гледала къщата и децата. Буйни и палави били братът и сестрата. По цял ден се борели, карали и биели, вдигали олелия до небето. Оплаквала се майката на бащата, молела го да ги укроти с бащина дума и мъжка ръка. Ала Пирин не чувал. Грижа му било да донесе храна и дрехи за челядта си, а другото било грижа и занимание на майката. Веднъж братът и сестрата се скарали жестоко, надумали си тежки думи, дори скочили да се бият. Вдигнала майката ръце да ги възпре и в мъката си през сълзи проклела:

– Да даде Господ да се разделите и никога вече да се не видите или срещнете. От вас хората да се плашат и бягат, с гадини, с риби и жаби да живеете. Дано и аз се вкаменя, та дума да не продумам и глас да не вдигна да ви повикам, обич и милост към вас да нямам. Дърветата да ми станат рожби, снагата ми на земя и камък да се стори, сълзите ми извори да станат и от тях реки и потоци да се ройнат, сладостта им за чудо и приказ да бъде. И дай боже, ако те има, и Пирин да се вкамени и да стане като мене, та да не му се присмиват хората, че е баща на такива буйни и проклети деца.

Още не издумала Рилка тежката клетва и във висинето се явила силна светкавица и разсякла небето, чул се страховит гръм и в миг тя се претворила на планина - такава, каквато я виждаме и сега. По същото време Пирин, който бил далече някъде на лов, също се вкаменил и се сторил на планина - Пирин планина. А двете дечица станали реки. Момичето Места било по-кротко и хрисимо, повело водите си полека надолу из планината, а момчето – Искър, буен и нетърпелив, се юрнал напред, пресякъл планината, спуснал се стремглаво надолу в полето и като нямало къде да свърти водите си, а те наедрявали и се усилвали от майчините сълзи, ги повел към Балкана, проправил си път и се слял с водите на Дунав – буен и неудържим като него.

Оттогава той не е чул нищо за сестра си, както и Места не чула дума за Искър. Майка им ги гледа до някое време, а после ги губи от погледа си. Пирин никога не вижда Искър и постоянно тъгува за мъжката си рожба. Затова тая негова страна, която гледа към Софийското поле, винаги е тъмна и зелена, рядко я огрява слънце. По-често спира бащински поглед на Места и тогава се усмихва, разхубавява се и мами хората към себе си, та и те да погледат от високо хубавата му дъщеря и да й се порадват заедно с него.

 /http://www.omda.bg/public/bulg/legends/rila_pirin.htm/

Странно колко жестоки легенди има в народната памет! Защо ли?