вторник, 5 ноември 2013 г.

Здравка Евтимова, Кръв от къртица

Един самобитен автор,чудя се защо до този момент не съм чела нищо от нея. Първите разкази буквално ме караха да се задъхвам от нетърпение да продължа към следващия.Изумителното за мен е, че никога не срещнах повтарящ се сюжет. Всяка творба е уникална. Обикновено когато прочетете 1-2 книги от един автор, третата вече ви се струва някак "позната". При Здравка Евтимова не е така. Четете съкровена изповед на герои от крайните квартали, от обитатели на луксозните имения на "мутрите"... и всеки път историята звучи като истинска "подслушана" изповед. Мисля си в този момент за Николай Хайтов и неговите "Диви разкази". Чела бях, че го обвинявали, че просто "записал" истории, които обикновени хора му разказвали. Е, защо не може всеки от нас така да "запише"? Такава е Здравка Евтимова. С невероятните истории от Перник :). Дали се сещаш за безбройните вицове, или искаш да узнаеш наистина ли живеят там тези герои - неповторими, истински, тъжни, мечтатели, отмъстителни...човеци? Това са разкази, в които уж няма нещо изключително, а "като кабърчета" се забиват в съзнанието ти и усещаш, че мислиш за тях и се усмихваш с усмивката на Джокондата.
"Аз съм Васко хубавецът, пееше лете той и ми разказваше за луната, която висяла над Перник само за да си допие той бирата на светло. Слънцето му също било силно негов човек. Сега баща ми бавно гаснеше, тънък и мършав, но като го погледнеш в очите, веднага разбираш, че само заради този човек пролетта бие път до склоновете на Голо Бърдо."

"Какво ще правят твоите лунички без мене? Ти ще ги съсипеш. Ще ги мажеш с кремове да изчезнат. Какво е момиче без лунички - влак без релси. "

То беше на пет години, с топчесто, живо лице, с очи като стафиди, каквито продаваха на сергията до морковите, но стафидите в очите на хлапето бяха скокливи и пълни със слънце, понякога дори изглеждаха сиви като асфалта на пътя, но бяха много по-хитри от асфалта, разбира се. "

."Сега се сърдиш и аз не знам защо, изрича възрастната жена." Тя е слаба и чадърът й е по-тежък от нея. Кожата на ръцете й е сбръчкана, но очите й! Те са като стафиди, но хитри стафиди, пълни със здравец и вятър.


"Щастието е просто нещо, казваше ти: да е светло и ти да ме гледаш."




А в Интернет четох един много мил разказ за две деца,дето ходели с разменени
обувки-едното с лявата, другото-с дясната....и в края на разказа - баба и дядо в същата позиция....-невероятно, съжалявам, че не го откривам, за да го поместя целия. И в момента се усмихвам...


Няма коментари:

Публикуване на коментар