Посланията на имената в разкази на Йовков

Скъпи дванадесетокласници, предлагам на вашето внимание едно интересно изследване, което ще обогати знанията ви върху творчеството на един от любимите български автори - Йордан Йовков:

ЛИЧНИТЕ ИМЕНА И ПРОЗВИЩАТА В „СТАРОПЛАНИНСКИ ЛЕГЕНДИ“

Веселин Игнатов

  

Художествените текстове въздействат на реципиента с всички свои компоненти. Имената на героите в тях са антропонимни знаци, които трябва да актуализират, да предизвикат или да наложат определени представи и внушения. Те са своеобразен номинационен код, който разширява възможностите за комуникация по веригата автор - творба - читател.
Известно е, че Й. Йовков дълго обмисля как да назове всеки от героите си и че извлича антропоними от разнообразни източници. Обичайните подходи на писателя в тази насока са два: изхожда от име, което внушава „цяла история", или търси такова, което „най-добре да изразява същността на лицето“.
Личните имена и прозвищата в „Старопланински легенди“ са обект на няколко специални изследвания. В тях се търсят прототиповете на героите и съотнесеността между реалии (имена, личности, факти) и художествените им проекции в цикъла, изследват се народността и социалната характеристика на антропонимите. И все пак възможностите, които предоставят личните имена и прозвищата в „Старопланински легенди“ за осмислянето им като система, не са оползотворени в достатъчна степен. С оглед на по-пълното осветляване на проблемите, свързани с тях, в настоящата статия се разглеждат имената на героите в цикъла „Старопланински легенди“ от етимологичен и функционален аспект, като се разчита и конкретният контекст, в който са употребени.

„ШИБИЛ“

МУСТАФА ШИБИЛ. Име на действителна личност от 19. в. Йовков въвежда героя с израза „Шибил, страшният хайдутин“, който насочва към глагола шиб(в)ам и налага асоциации за бой, насилия, злодеяния. Прозвището на героя маркира неговия статус на извънзаконник и го сближава с Иблис, прозвище на Сатаната от Корана. Когато Бог го прогонва от рая заради неговата гордост, той заявява: „Защото ме понизи, аз ще причаквам хората в твоя тесен път; ще ги нападам отпред и отзад и от дясна и от лява страна; и ти не ще намериш, че повечето от тях са благодарни.“ По подобен начин в разказа на Йовков хайдутите причакват пътниците. В края авторът дава в ръцете на героя карамфил, съприкосновявайки по този начин читателското съзнание със света на цветята и по звукова аналогия на името - с красивия благоуханен шибой. Така се експлицира драматичното прераждане на извънзаконника. Когато представя „хуманната“ същност на героя, авторът го зове с кръщелното му име: в мотото Рада очаква любимия, в родната къща така го нарича неговата майка. Антропонимът Мустафа е от турски произход, означава избран, отбран. Той е равнозначен на еврейския Давид, възлюблен, любимец. При библейския Давид в планината Кармил отива хубавицата Авигея, придружена от прислужнички. Между двамата пламва любов, както между Шибил и Рада
РАДА. Името е образувано от старинното прилагателно рада и има смисъл на пожелание: „да е радостна през живота си“, а вероятно и да радва близките си. Името Авигея, което е съответно на Рада, означава радост на бащата.
ВЕЛИКО. Пожелателно име със значение „да стане голям и велик“. Неговият носител е българинът с най-високия обществен статус в селото. Той изиграва и решаващата, „голямата“ роля в разправата с двамата влюбени.
МУРАД. Разпространено преди Освобождението по нашите земи турско име със значение искан, желан. В колективното българско съзнание се свързва с петима османски султани и поради това е синоним на поробител и жесток тиранин.

„КОШУТА“

ДОЙНА. В българския фолклор антропонимът е натоварен предимно с брачна конотация: „щом в дома, в който ще пеят, има мома за женене, коледарите запяват за Дойна мома“. Според Анчо Калоянов името „пази връзката си с „доя“ - кърмя, храня, откъдето са и думите дете и дева (девойка, мома)... И в песните, и в поверията, както и в разказа на Йовков, Дойна е кошута и невеста младоженка“. Мома, която пристава, е решителна. Изразът за обозначаване на смела девойка „мъжка Дойна“ е познат на писателя.
СТЕФАН. От гръцкото стефанос - венец. Венчаването е брачно свързване на мъж и жена. В някои краища на България венец (венчило) обозначава и самия съпруг (съпруга). Същото име авторът използва и в „Овчарова жалба“, свързвайки го пак с предбрачна любовна история.
ДИМАНА. Героинята е мургава и черноока като циганка. Циганката Божура мисли за себе си, че е черна „като опушена с дим“. Коренната морфема на името може да се свърже и с натовареното с негативни конотации нарицателно демон, и с названието на най-старата самовила Димна и Димна юда. Въплъщение на съблазънта, героинята провокира мъжките инстинкти у Стефан.
МУЦА СТОЕНИЧИНА. Жената създава, носи и съхранява традицията. Тази функция на героинята се обозначава с фамилията Стоеничина. Тя има определен магическозаклинателен характер, понеже означава „стой“, „остани при мене“, „живей с мене“.
ДЯДО ЦОНО. Според едно етимологическо обяснение името е от същия корен като Стоеничина. Асиметричността на героя и тоягата му - алюзия за жезъла на мага, алоформа на световното дърво, будят асоциации за неговата принадлежност към отвъдния свят и класифицират бащата на Стефан като посветител. Според Драгомир Петров името е вариант на Чоно, антропонимен маркер на родоначалника и стопанина пазител, оттам и на посветителя.
КАЛИСТРАТ. Героят е „говорител“ на общественото мнение. Той се явява в легендата само когато трябва да се викне нещо на Стефан. Името може да се интерпретира според етимологията му. То е производно от гръцка лексема със значение добър войник.
ГАНА. Разпространено име в епохата на Йовков. Употребено еднократно. Липсват опорни пунктове за анализ.

„НАЙ-ВЯРНАТА СТРАЖА“

РАНКА. Антропонимът може да се извлече от глагола охранявам в значение охранявана, пазена. Героинята действително е постоянно пазена: от хаджи Емин, Драгота, синовете си, които са с чуждо етническо съзнание, и не може да се реализира пълноценно при нормални обстоятелства. Мъжката форма на името е позната на Йовков - съпругът на леля му Мария се е казвал Ранко Събев.
ДРАГОТА. Името е заето от бележките на Г. Раковски към поемата „Горски пътник“. Има старинен произход. Коренът е драг, а наставката -ота е с гальовно значение. Героят на Йовков е зъл, потаен, двуличен. За подобни случаи писателят изтъква, че „човекът и името му си остават завинаги разделени“. Антропонимът звуково корелира с дракон, често използвано обозначение на антагониста в митовете и фолклора.
КОСАН. Пожелателно име със значение да има хубава коса, тъй като тя се смята за признак на здраве и сила, убежище е на душата или на магическа мощ. Героят на Йовков е с „глава на лъв“. Антропонимът продуцира и контекстови смисли: персонажът се „коси“, задето не му дават исканата девойка; алюзира осуетяването (покосяването) от него на плановете на Драгота; изразява понасянето на удари от всички с изключение на Ранка и ненавременното насилствено прекъсване на неговия живот - смъртта е старица с остра коса.
ХАДЖИ ЕМИН. Името е от турски произход. Означава верен. Употребява се и в значение главен управител. Героят е верен на своя инстинкт на господар, на потисник, на когото всичко е позволено. За българите той е иноверец. Пренасянето на смисъла на религиозна и народностна основа насища антропонима с негативен заряд - преосмисля се като безверник, поганец, антихрист. „Друга вяра е“ - изтъква за него Драгота.
АМФИЛОХИЙ. Така се е наричал свещеникът на българските доброволци в Кримската война и на българското опълчение, сливенец по рождение. Възможно е народно етимологизиране поради сходството с думата амвон - издигнато място за проповед в черква. Йовковият герой е издигнат над другите, достолепен, след неговата смърт манастирът се разтурва.
МАРГА. От гръцкото маргарит - бисер. Цената на добродетелната жена е по-висока от бисер. Маргаритът символизира плодоносното женско начало. Героинята е „стопанката на къщата“ и като такава е текстова хипостаза на Великата Богиня майка.
ДИМЧО КЕХАЯ. Димчо е съкращение от Димитър - посветен на богинята на плодородието Деметра, на майката земя. Умалителната форма съответства на нрава и поведението на героя. Той е плах, неуверен, след всяка дума поглежда жена си, която е активната страна в дома.
ПОП ЛУКАН. Името произлиза от латинска дума със значение светлина. Използва се вероятно и заради асоциациите с лукавия за обозначаване на свещеника, при когото е бил граматик и псалт Драгота, защото ученикът трябва да прилича на своя учител.
КАРА ИМАМ. Името е на действителна личност, едър, сипаничав турчин от с. Саръджа (дн. Росица, Варненска област), който през 1905 г. заклал мъж и жена българи. Името било презряно и всявало ужас в цяла Добруджа.
ИНДЖЕ, КАРА КОЛЬО. Споменати еднократно. Действителни исторически личности.

„БОЖУРА“

БОЖУРА. Име на красива циганка от Жеравна, чийто образ Йовков преосмисля и преизгражда. Антропонимът е название на най-старото градинско цвете в света, символ на пролетта, предвестник на лятото. В някои фолклорни творби е възпято като „цвеке ранно, най-убаво!“, според други портите на рая са направени от божур-дърво. Името съответства на природата на героинята - витална и първична, с буен темперамент и егоцентричен характер. Същевременно то загатва и нейната горчива орис - в „Чифликът край границата“ Йовков пише, че всеки божуров цвят прилича на рана.
ВАСИЛЧО. Името е извлечено от песен. Антропонимът е от гръцки произход със значение царски, царствен. Героят е с подобаващ на името му външен вид: „левент, с рус перчем под накривения калпак, с развени чепкени отзад.“ В описваната епоха широките и веещи се дрехи са признак на юначество, разкрепостеност и свободна воля. Неговата текстова съдба се схожда с тази на царския син, прокълнат да се ожени за самодива.
ГАНАИЛА. Така се е казвала кръстницата на Йовков - хубава мома, ала останала незадомена поради козните на своя съперница. Името е използвано като знаково за жена, страдаща от нереализирана любов. От него лъха каноничност и провокира алюзии за Гамалиил, прочутия еврейски законоучител, атестиран като „слава на закона“. Йовковата героиня се подчинява на патриархалната норма, олицетворена от нейния баща, омъжва се за посочения от хаджи Вълко Радул, а не за любимия Василчо.
КАЛУДА. Името има циганския лексикален корен калò - черен. Първата част на антропонима налага асоциации с кал - героинята се препитава чрез продажба на пръст и хума. Втората част на антропонима звуково се свързва с юда, което намира смислово потвърждение в сравнението „разчорлена и грозна като юда“. В българските митове Стара Юда е дева майка като Стара Божа майка. Митична владетелка на дивата природа, тя е превъплъщение на Великата Богиня и се свързва с един от нейните атрибути - хурката. Калуда продава вретена.
ХАДЖИ ВЪЛКО ПЕНОВ. Жеравненец с това име, заможен и влиятелен чорбаджия, е живял в по-ранна на Йовковата епоха. Името му е известно от надписа на чешмата, използван за мото на разказа. Героят на разказа е „важен като цар“. Едничкото нещо, което липсва на славата му, е чешма в двора. В текста той изпълнява функциите на пазител на виргиналността на дъщеря си. В митовете често това е лъв, зооморфно превъплъщение на Великата Богиня, поетическата метафора на героя. Коренът на името му, прочетен инверсно, дава лъв. Емблемно животно на пазителите на социума е и вълкът.
РАДУЛ. Това име, както и Драгота, е употребено в негатив: въпреки името си героят не радва своята съпруга, нито сам е радостен от брака си и скоро след сключването му умира.
БАБА ЖЕЧЕВИЦА. Действителна личност. За жеравненци олицетворява типа разговорлива селянка. Йовков се придържа към прототипа и пише за героинята: „много знаеше“.
ПОП МИНДО. В Жеравна е имало свещеник с това име.
ПЕНО клисарят. Името е употребено еднократно.

„ЮНАШКИ ГЛАВИ“

СТОИЛ. Името е производно от глагола стоя, тълкува се като пожелателно или защитно име да живее дълго, да бъде дълголетен. В българския фолклор в името Стоил и в сродните му имена като Стоян например, се залага опозицията (коренът ст-) - легнал, живот-смърт.
АЛИ. Името е от арабски произход. Означава висок, висш, високопоставен. Кореспондира с функцията на прототипа на Йовковия герой. В текста субашът замества демонологичното същество от българския епос и приказките, враждебно настроено към хората, с което се бори юнакът. Антропонимът се асоциира с едно от неговите названия - хала (змия халовита).
МИЛУШ. от корен мил - скъп, драг, любезен и наставката -уш (по модела на знаменитото хайдушко име Мануш). Името се дава на обичан човек и на персонаж, ползващ се със симпатиите на автора и евентуално на читателите.
ЛЮЦА. Името е носела съселянка на Йовков. Предпочетено е може би и заради ясното си значение - от диалектното люцки - чужд, защото макар да е от друго семейство, героинята е най-близкият човек на дядо Руси.
Останалите имена са използвани като типови знаци: дядо Нейко Бардучката - известен в Жеравна като циник; Пенко Додованяка - „развей-прах“, човек, който много дудне (мърмори, бърбори, кара се), откъдето е и прякорът му; поп Руско - осветил знамето на четата; дядо Руси Сапунджията - искрен патриот, достоверно обрисуван (без в действителност да е баща на въстаник).

„ПОСТОЛОВИ ВОДЕНИЦИ“

ПОСТОЛ. Име на собственик на воденица в Селския дол. Произлиза от гръцката дума пратеник. В смисъла на библията апостол означава проповедник, мисионер. В разказа обитателите на водениците са своеобразни пропагандатори на два типа морал и съответни модели на поведение.
ЖЕНДА - типово име, знак за жена със свободно поведение. Оформя се като такова във връзка с Дженда Георгиева, любовницата на Мустафа Шибилоглу. Звуково е най-близо до лексемата жена, а се асоциира с понятието жадна, осмислено като устремена към удоволствията на живота.
ВЪРБАН. Така се е наричал братът на Дженда. Според народните вярвания върбата, от чието название произлиза антропонимът, е прокълната от Света Богородица да не дава плод.
ДЯДО ИВАН - от евангелското йоанис - Бог е милостив.
БАБА АНА. Името означава благодат. Така се е наричала майката на Дева Мария, която е закрилница на майчинството. Грижейки се за благочестието, героинята на Йовков оправдава избора на името. Антропонимът може да се интерпретира и като знак за възрастна жена - в „Чифликът край границата“ така се нарича майката на Нонината снаха Санка, защото е приемник на хетското Ханахана - прабаба.
МАРТИН. Името има латински произход и се свързва с италийския бог на войната Марс. Чрез него героят е представен като войнствен по потекло (природа).
МАРИН. Сближава се с Марен, епитет или прозвище на южнославянския Черен бог (Чернобог), произлизащо от праславянското мар - смърт, болест. Като персонификация на смъртта и неотменимото сурово наказание, това божество, както и героят на Йовков, изпълнява правораздаваща и в определен смисъл религиозноморална роля. Негова позитивна хипостаза вероятно е една от разновидностите на таласъма „маров“ - персонаж от низшата демонология, който се намира във всяка къща, пази от пожари, болести, гибел. Във финала на легендата Марин се изявява като блюстител на патриархалния морал и ред.

„ИНДЖЕ“

ИНДЖЕ. Това е прякорът на втория по значение след Кара Фейзи кърджалийски главатар, най-прочутият размирник от български произход. Името е от турски произход и означава тънък, строен, изящен. Така антропонимът представя своя носител като личен на вид. Навява асоциации с Индра - сияйният бог гръмовержец от Ведите, истинският герой, смел войн с неудържима енергия, епифания на жизнената сила, който прочиства земята от хтоничните изчадия. Конникът Индже е хубав, с походка на хищник, очиства Ромъня от разбойници и с делата си я оживява.
ПАУНА. Паунът е свещена птица на Хера, една от гръцките хипостази на Великата Богиня, съпруга на Зевс - архетипът на бащата, господарят в биокосмичен план. Символ е на красота и царственост. Във външността на Йовковата героиня има достойнство на царица. Хера е волоока, Пауна - с големи кафяви очи.
НАЙДЕН. Това име обикновено се дава на подхвърлени деца с пожеланието, който ги „найде“ (намери), да им предаде своето здраве, да промени съдбата им. Героят на Йовков е намерен от стара жена.
ЯНА КАЛМУЧКАТА - име на действителна личност. Името й корелира с това на баба Яга, която първоначално е майка - господарка, вещица - дарителка. Прозвището калмук се дава на отпуснати или нечисти хора. То фиксира един особен статус на старицата, който я представя като същество от друг свят - в аспекта на инициационната практика героинята е посветителка.
ДЯДО ГУДИ. Кудя е дружина коледари. Дядо Гуди предвожда група копачки. Като глагол лексемата означава коря, одумвам. Думите на стареца отварят вътрешното зрение на Индже към неговия страдащ народ. Куда е и стар български танц за пречистване от зло.
ЕДЕРХАНОГЛУ. Не е позната такава личност от кърджалийската епоха. Знае се Ердеханоглу, ямболски кехая от 17. в.
Останалите имена са на действителни исторически личности.

„ОВЧАРОВА ЖАЛБА“

СТЕФАН. Под собственото му име е описан котленецът Стефан Цоцкин (Кючук Караджа, Кючук Стефан).
ЕЛЕНА. Името означава слънчева светлина - Йовковата героиня е русокоса. Антропонимът отвежда към съпругата на Менелай от „Илиада“, символът на женската хубост. Според българската народна поезия в ела се превръща девойка, насилствено разделена от любимия си.
ДИМЧО ЧОРБАДЖИ. Визира се вуйчото на Стефан - Васил хаджи Великов, но при изграждането на образа писателят се придържа към типа „чорбаджи Димчо от Жеруна“ - самоуверен богаташ; снаха му носела пет върви жълтици до пояс. Йовковият герой не одобрява избраницата на племенника си, защото била „боса и лиха селянка“. Антропонимът поставя своя носител във връзка с демоните и задвижва амбивалентни смисли в зависимост от оценъчната позиция. Разрушаването на щастието на младите го категоризира сред антропоморфизираните съответници на недобронамерените духове, въплъщение на злочестата съдба. От друга страна, като родов старейшина и първенец на селото, отговорен за ненакърнимостта на социалния норматив, Димчо чорбаджи се успоредява с римския гений - митичен прародител и покровител на рода и фамилията. Коренът дим разкрива и връзка с огъня, стихия на Гръмовержеца и основен елемент в природата на неговите хипостази, например войните - пазителите на порядъка в социума.
ДЯДО НИКОЛА. Св. Никола е „покровител на семейството и рода, пазител на дома, имота и стоката“. Същите функции изпълнява и героят на разказа, който е баща на Елена.
ДЯДО ВЪЛЮ. Така се е казвал свекърът на сестрата на Йовков Съба. Всички характеристики на героя на легендата го нареждат в парадигмата на катехета, на архаичния маг, чародей, мъдрец, който посвещава в знанието, съхранява и предава родовата памет. Носителят на това име според Др. Петров е „персонификация на българския прадед-закрилник, намерил израз в образа на тотемния вълк“; „покровител и символ на родовата българска неизкоренимост“.

„ПРЕЗ ЧУМАВОТО“

ХАДЖИ ДРАГАН. Използвано е името на действителна личност. От гледна точка на селяните чорбаджията е „драг“ - в него е тяхната надежда. По отношение на Тиха и Величко обаче героят изиграва неблаговидна роля - насилва дъщеря си да се омъжи за друг, което го атестира като антагонист, хипостаза на хтоничното чудовище. Името се асоциира с „дракон“, а също и с „драка“, който разделя влюбените в народната поезия: „той драка ги разделяше,// както ги майка им раздели.“
ТИХА. Името е носела дъщерята на баба Жечевица. Вероятно Йовков го използва в „българското“ му значение кротка, смирена - в унисон с представянето на героинята като покорна на бащината воля, но и като жива илюстрация на фразеологизма „Тихата вода е най-дълбока“. Името кореспондира с теонима Тюхе, носен от старогръцката богиня на съдбата и щастието, срещата с която носи успех; близко е фонетично и до името на хoрата Дике, което означава справедливост.
ВЕЛИЧКО ДОЧКИН - име на жеравненски овчар, съвременник на писателя. Героят на разказа изпълнява ролята на антагониста, стремящ се към културното благо - местната хубавица. Името отпраща към Велес, лошия бог, който разваля сватби, дори краде жената на Гръмовержеца, и към прозвището на Сатаната Велиал (Велиар) в Библията Деминутивната форма на антропонима категоризира Величко като младеж в инициационен преход, тъй като посвещаваният е дете. Бракът е завършващата фаза на миторитуалния инициационен процес.
ДОЧКА. Майката на Величко, вдовица.
ЛЮЦКАН (от израза „Люцкановият син“). Означава людския, чуждия син. Носи го човек, чужд на Тиха и на семейството на хаджи Драган.
РАДА, ВЪЛКО. Имена от общобългарския антропонимен фонд.

„НА ИГЛИКИНА ПОЛЯНА“

ДИМИТЪР КРАЙНАЛИЯТА - сборен образ. Име на хайдутин. Антропонимът Димитър е конвенционално обозначение на хайдутин в Сливенско след Хаджи Димитър, Димитър Захралията, Димитър Дишлията. Героят отпива от зелената паница, разговаря с племенника си и си спомня хайдушкото минало. Мотивът е разработен в класическата народна песен „Стар Димо в двори седеше“ - фонетична корелация между имената. Чрез коренната омонимия с дим, сянката на огъня, антропонимът напомня за огнената същност на боговете на бурята и стихиите в индоевропейските митологии и техните въплъщения, например войните.
Прозвището на героя произлиза от лексемата край. Къщата на героя се намира на края на селото. Но то носи и по-дълбинна семантика. Неговият носител е последният представител на цяла хайдушка кохорта, на „старите юнаци“. Смъртта на Крайналията финализира замисъла на Йовков да покаже умирането на възкресеното в книгата минало.
СТОЯН - типично хайдушко име. Подчертава приемствеността между борческите генерации, защото в българската народна култура в него се залага опозицията живот/смърт. В образа на героя се съсредоточава перспективата на освободителната борба, установяването и отстояването на българщината и на общочовешките ценности, защото само свободният човек живее истински.
ЦОНКО ВОЙВОДА (Цонко Кънев Петранов, 1817-1905). Четник на П. Хитов през 1867 г. и на Таню Стоянов през 1876 г.
ЕШРЕФ БЕЙ. От арабски произход, означава славен, почтен, благороден. Така се е казвал валията на Солун през 1876 г.
ВЕЛИЧКО. Котленски търговец, убит погрешка през 1867 г.
БОЖИЛ КЕХАЯ. Кехая е типов маркер за богат чорбаджия. Оформя се във връзка с Божил Съботников от Котел, живял през кърджалийската епоха, ликвидиран през 1809 г. заради безчинствата му. Антропонимът произлиза от Бог, а достойнството чорбаджия го изтъква като лице с висок социален статус в селото.
ГЪЛЪБ ВОЙВОДА - хайдушки войвода. Прави опит да убие жената, която обича, защото тя се омъжва за друг.
КУРТА. В Жеравна е живяла мома с такова име. Името обикновено се дава на деца, родени след починали рожби. В превод от турски означава вълк, вълчица и квалифицира носителката си като лика-прилика на хайдутите, сравнени от Крайналията с вълци. Историята на Курта повтаря мита за отвличането на Аид на Кора, дъщерята на Деметра и Зевс (Великата Богиня и Бога Син-Баща).
ВЪЛЧАН, ДОБРИ, КИЧЮК СТЕФАН. Реални хайдути.
В „Старопланински легенди“ Йовков използва за 93-ма герои 78 имена - шест се повтарят (Рада, Али, Величко, Емин, Стефан, Никола), Вълко е употребено три пъти. Писателят назовава героите си с лично име само или с лично име и прозвище (фамилия, бащино или родово име).
Въведени са 30 конкретни исторически личности (35% от героите в цикъла), чиито художествени черти се покриват с тези на оригинала. От тях 17 участват в легендата „Индже“: Сиври билюк-баши, Дели Кадир, Кара-Колю, Кара-Феиз, Сяро Барутчията, Гочо, Тахир ага, Никола Узуна, Добри войвода, Вълко Бинбеля, Вълчан войвода, Тепеделен-Ал паша, Пазвантоглу, Мустафа Байрактар, Емин, Шейтан-Пенчо (всъщност Пейчо), Юмер Драза. Високият процент герои с прототипи от реалния живот се обяснява с необходимостта да бъде очертан широк исторически фон за действията на Индже. Останалите исторически лица са: дядо Цоно, Стефан, Жечевица, поп Миндо, Стоил войвода, Ал и субашът, дядо Руси, поп Руско, Пенко Додованяка, дядо Нейко Бардучката, Постол, Стефан Цоцкин, Цонко войвода.
Йовков се отнася творчески към биографиите на други четири исторически личности (5% от героите в цикъла), натоварвайки антропонимите им с нови семантични валенции: Мустафа Шибилоглу, Индже, Божура, Женда.
От 23 действителни личности (25%) са заети само имената: Велико кехая, Муца Стоеничина, Калистрат, отец Амфилохий, Драгота, поп Лукан, Кара Имам, Димчо кехая, Калуда, хаджи Вълко Пенов, Ганаила, Люца, Върбан, Яна Калмучката, дядо Вълю, Елена, хаджи Драган, Величко Дочкин, Дочка, Курта, Димитър Крайналията, Божил кехая, Гълъб войвода. Шест имена (7%) са извлечени от народни песни: Василчо, Величко, Дойна, Косан, Рада (двукратно употребено - в „Шибил“ и в „През чумавото“).
Не може да се определи със сигурност източникът, от който са заети останалите 23 имена (25%): Мурад бей, Гана, Димана, Марга, Ранка, хаджи Емин, Радул, Пено, Милуш, Марин, Мартин, Ана, Иван, Едерханоглу, Найден, Пауна, Гуди, Никола, Тиха, Вълко, Люцкан, Стоян, Ешреф бей.

Направеният преглед показва, че чрез 34 (40%) от антропонимите в „Старопланински легенди“ Йовков придава историческа конкретност на своите текстове. В останалите случаи подхожда избирателно с оглед на непосредствените си творчески задачи. Използваните по негов избор 52 имена са натоварени с определени художествени задачи: като типови обозначения, изразяващи „същността на лицето“, или като средство за индивидуализация, внушаващо „цяла история“. В тъканта на конкретната творба всяко име продуцира допълнителни смисли и разкрива възможности за по-пълно осветляване на художествените образи.