събота, 21 декември 2013 г.

Помните ли какво е това "писмо"?

Преди време ми се наложи да обяснявам думата "телеграма" и си дадох сметка, че тя вече е архаизъм. Дали и с думичката писмо ще стане същото? Сигурна съм, че хората от нашето поколение все още пазят скътани някъде такива ценни листове хартия. Защо ли е така? Нали си имаме Интернет, скайп, есемеси...?
Хана Бренчър е преоткрила мисията на писмата. Ето какво споделя тя на една от конференциите на TED:



Аз бях  единственото дете в колежа, което имаше причина да отиде до пощенската кутия в края на деня, и това бе главно, защото майка ми никога не вярваше в имейл, във Facebook, в текстови съобщения или мобилни телефони като цяло. И така, докато другите деца пращаха текстови съобщения на родителите си, аз буквално чаках до пощенската кутия, за да получа писмо от дома, за да видя как е преминал уикендът, което бе малко разочароващо, когато баба ми беше в болницата, но аз просто търсех някаква драскулка, някакъв занемарен бързопис от майка ми.
И така, когато се преместих в Ню Йорк след колежа и бях напълно ударена в лицето от депресия, направих единственото, което можех да измисля по това време. Написах същите тези видове писма, които майка ми пишеше, за непознати и ги скривах по целия град, десетки и десетки от тях. Оставях ги навсякъде, в кафенета и в библиотеки, в ООН, навсякъде. Аз блогвах за тези писма  и направих един вид лудо обещание по интернет: че ако ме помолите за написано на ръка писмо, ще ви напиша такова, без никакви въпроси. Една нощ електронната ми кутия се превърна в това пристанище на мъка -- самотна майка в Сакраменто, едно момиче, което е обект на тормоз в провинциалния Канзас, 22-годишно момиче, което едва дори си спомняше собствената си поръчка за кафе, всички ме питат да им напиша любовно писмо и да им дам една причина да чакат до пощенската кутия.
Е, днес аз захранвам глобална организация, която е подхранвана от тези пътувания до пощенската кутия, подхранвана от начина, по който можем да използвме социалните медии както никога преди, да пишем и пращаме на непознати писма, когато те се нуждаят от тях най-много, но най-вече, подхранвани от кашони с поща като този, моята доверена кутия, изпълнена с писания на обикновени хора, непознати, пишещи писма до други непознати, не защото те някога ще се срещнат и ще се смеят на чаша кафе.
Но, знаете ли, нещо, което винаги ме вълнува за тези писма е, че повечето от тях са написани от хора, които никога не са откривали себе обичани на лист хартия. Те не могат да ви кажат за мастилото на собствените им любовни писма. Те са и тези от моето поколение, тези от нас, които са израснали в един свят където всичко е нехартиено и когато някои от нашите най-добри разговори са се случили на екрана. Ние се научихме да използваме Facebook като дневник за нашата болка и ние говорим бързо със 140 знака или по-малко.
Но какво, ако не става въпрос за ефективност този път? Аз бях в метрото вчера с този пощенски кашон, което помага за започване на разговори, със сигурност. Ако някога се нуждаете от един, просто носете един от тях. (Смях) И един мъж просто се втренчи в мен и каза "Добре, защо не използвате Интернет?"  И аз си помислих:  "Добре, господине, аз не съм стратег, нито съм специалист. Аз съм просто разказвач." И така, мога да ви кажа за една жена, чийто съпруг току-що се върнал от Афганистан, и на нея и е трудно да подхване това нещо, наречено разговор, и така тя крие любовни писма в цялата къща, опитвайки се да каже, "Върни се при мен. Намери ме, когато можеш." Или момиче, което решава, че  ще остави любовни писма около своите общежития в Дюбук, Айова, само за да открие, че нейните усилия са се отплатили  на следващия ден, когато тя излязла, за да намери любовни писма, висящи по дърветата, скрити в храстите и пейките. Или човекът, който решил, че ще отнеме живота си, използва Facebook като начин да каже сбогом на приятелите и семейството си. Е, тази вечер той спи спокойно с куп писма точно като това, закътани под възглавницата му, написани от непознати, които бяха там за него тогава.
Това са видовете истории, които ме убедиха, че писането на писма никога няма да отживее, дори да говорим за ефективност, защото сега, то е форма на изкуство -  всички части от него:  подписване, писане, поща, драсканиците в полетата. Самият факт, че някой ще седне дори само да извади лист хартия и да мисли за някой през цялото време с намерение, което е толкова по-трудно да се извлече, когато браузърът е включен и iPhone вибрира и имаме шест едновременни разговораТова е форма на изкуство, което не се принизява до Голиат с "по-бързо," без значение към колко социални мрежи може да се присъедним. Ние все още държим тези писма близо до гърдите си, думите, които говорят по-силно от други, когато обръщаме страници в палитри, за да кажем неща, които трябва да се кажат, думите, които трябваше да напишем, на сестрите и братята и дори на непознати, за твърде дълго. Благодаря ви. (Аплодисменти) (Аплодисменти)


Няма коментари:

Публикуване на коментар