Моцартови празници 2012

Два часа, които превръщат делника в празник! Третата вечер от Моцартовите празници в гр. Правец предложи на публиката прекрасно преживяване с чудните гласове на Деян Вачков/ мноого ми хареса!/, Габриела Георгиева, Даниела Дякова, Диана Василева, Калуди Калудов, Милица Гладнишка и "Михаил Йосифов секстет", със симфоничния  оркестър на БНР под диригенството на Максим Ешкенази, с цигулката на Веско Ешкенази.

Спомних си как в часовете по музика учителката ни разказваше малки истории за живота на великите композитори. И ние научихме, че музиката се съчинява както стихотворенията и разказите... И за да разбереш езика и, трябва да се съсредоточиш, да проявиш упоритост, да се учиш да слушаш.

Когато нашата класна започна да ни води в музикалния театър, ние първоначално се притеснявахме, че не можем да си представим картините или събитията, които "рисува" една или друга мелодия. По-късно разбрахме, че музиката не рисува, а изразява вътрешния свят на героите, тяхното страдание, любов, смелост. Като слушаш музика, просто трябва да се отдадеш на нейния бистър поток, в който се отразява богатия духовен свят на човека.

Да ви припомня и един разказ на Драган Тенев:

Подаръкът на малкия Моцарт

Беше май 1762 година. Весело пролетно слънце грееше над островърхите къщи на малкото градче. Седнал пред клавесина до отворения прозорец, Леополд Моцарт, композитор и оркестрант на Негово преосвещенство архиепископа на Залцбург, композираше един менует. Самият архиепископ го бе поръчал за рождения ден на една от неговите многобройни племенници. Изглежда, че работата му спореше, защото маестрото имаше много доволен вид. Като привърши, той изсвири написаното изцяло, направи тук-там по някоя малка поправка, преписа всичко на чист лист и извика през прозореца:

-Волфганг, ела веднага горе!

Малкият шестгодишен Моцарт с неудоволствие остави двете момчета, с които играеше на двора, и бавно се изкачи по високата стълба.

- Слушай, момчето ми - рече бащата, когато той влезе в стаята, - трябва веднага да занесеш тези ноти в двореца. Бързай и не спирай никъде, предай ги направо на интенданта, господин фон Данвиц!

Старият Моцарт бръкна в джоба на връхната си дреха и извади една малка медна монета.

- Ето ти нещичко, с което на връщане можеш да си вземеш една захаросана ябълка.

Бащата замълча за миг, после прегърна малкия Волфганг и каза нежно:

- Слушай, момчето ми, ще ти доверя една тайна - с парите, които ще получа от този менует, ще купим на мама нова рокля за рождения и ден. Но никому нито дума...

Малкият Моцарт излезе радостен на улицата. Беше много горд и щастлив, че изпълнява поръчка, от която майка му щеше да получи нова рокля и да бъде доволна.

Той тръгна бързо към двореца. Когато стигна до моста над малката рекичка, спря и любопитно загледа гъските, които плуваха и се гмуркаха във водата. Те му се сториха толкова смешни и забавни, че Волфганг, увлечен от играта им, не усети как изпусна нотите в реката. Когато разбра какво е станало, беше вече много късно - листът с нотите плуваше надолу по течението.

Направи няколко опита да го извади, но скоро разбра, че всичко е напразно - водата беше размила мастилото. Отчаян, Моцарт седна на един голям камък и се разплака. Но скоро разбра, че това няма да му помогне. Той избърса очите си, тръгна уверено към малката книжарница на Малвиц...

- Добър ден, хер Малвиц - поклони се Волфганг...Той подаде медната парица, с която щеше да си купи захаросана ябълка, и добави:

- Бихте ли ми дали нотни листове за тези пари?

Малвиц се усмихна.

- Разбира се, хер Моцарт! - каза той развеселен.

- А ще мога ли да си услужа с вашето перо и мастило, хер Малвиц?

"Какво ли ще прави?" - помисли си книжарят, но махна с ръка и рече:

- Разбира се, драги! Влез в моята стаичка отзад и пиши, колкото си искаш...

Волфганг не чака друга покана. Той се вмъкна в стаичката и веднага се намери пред малкото писалище. След около час целият нотен лист се покри с множество разкривени и грозно написани ноти...

На другия ден след тържеството архиепископът повика Леополд Моцарт в своя кабинет и му каза:

- Драги маестро Леополд, Вие сте написали прекрасно менуета, който ви бях поръчал, но не ми е ясно и ще ви помоля да ми обясните защо е било нужно да карате сина си да го преписва?

- Моят син ли, Ваше преосвещенство? - смути се малко старият Моцарт. - Трябва да има някакво недоразумение. Бихте ли позволили да видя нотите?

Архиепископът нареди да ги донесат. Бащата ги взе с любопитство и щом ги погледна, забеляза, че нотите наистина бяха написани от Волфганг. Той впи поглед в листа и изненадан видя, че музиката също не беше негова. И въпреки това беше прекрасна...Леополд сгъна внимателно нотния лист в джоба си.

- Ваше високопреосвещенство - каза той развълнуван - още утре ще получите менуета чисто преписан...

- Слушайте, Леополд, каквато и да е причината, аз съм много доволен. И за да Ви докажа това, ще Ви заплатя за менуета вместо обещания талер - два талера...

Като си отиде на обяд, Леополд Моцарт завари жена си и Волфганг седнали вече на масата. Той се престори на много ядосан и без дори да им каже "добър ден", изрече:

- Трябваше да ти подаря нова рокля, мила, но сега...

Леополд замълча и погледна мрачно към масата. Малкият Волфганг изтръпна, изправи се и сълзи напълниха очите му. Дали сега щяха да го накажат, не беше важно. По-важно беше, че майка му остана без рокля по негова вина. Той понечи да каже нещо, но баща му направи знак да мълчи. После изведнъж широка усмивка озари лицето му и маестрото извика гордо:

- ...но сега ще ти я подари синът ти, който днес с честен труд спечели първите си два талера!

И той прегърна малкия Волфганг и го разцелува.