сряда, 1 август 2012 г.

Обичате ли стихове

Наскоро препрочитах Стефан Цанев. Ето нещо, което избрах:

Всяко начало е хубаво

Хубаво е началото на деня.
И залезът е хубав,
защото е начало на нощта.

Хубаво е началото на любовта.
И раздялата е хубава,
ако е начало на нова любов.

Хубаво е началото на живота.
И смъртта е хубава,
ако е начало на нещо...
1963

Да бъде хляба бял - не е достатъчно.
Да имаме коли - не е достатъчно.
И жилища да имаме - не е достатъчно.
Достатъчно е да не се срамуваш от думите си
                                                                      вчерашни.
Достатъчно - ако не съжаляваш за днешните дела.
Достатъчно е да умреш без страх, че угояваш червеи.
Достатъчно - ако спокойно казваш "не" и "да".
Достатъчно е, ако можем да гледаме децата си в очите.
Достатъчно е, ако вярваш,
                         макар че недостатъчно постигнал си мечтите
на земните си дни -
защото, запомни:
да бъде хляба бял - не е достатъчно.
1976

3 коментара:

  1. Второто много радва ! Годината дата на написване ли е ?! И защо не казваш , че пишеш такива неща , ще се радвам да прочета още.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Този коментар бе премахнат от автора.

      Изтриване
  2. Eто и нещо от Любомир Левчев. Извинявам се много и на автора и на всички останали, но пиша по спомен сигурно отпреди 20 години и не знам нито границата на авторовия стих, нито авторската графика, даже има пропуски...

    О, Господи,
    приятелите ми престанаха да пият.
    Каква прокоба е това?
    Какво е станало или какво ще става?
    До мене чашата горчиво-черно изумление,
    душата пълна с трезвеност необяснима,
    за да размислям и премислям -
    как така приятелите ми преставаха да пият.
    А може би историята е съвсем банална-
    сърцетрошачката ни е изплашила най-сетне
    и ние сме изпили свойта лудост вече,
    и ние сме изпити,
    и станали внезапни въздържатели.
    Приятели, нали не е така, нали?
    Креснете, дявол да го вземе!
    За чашата на чувствата говоря,
    за алкохола на страстта,
    за риска, за опиващия грях
    и за изкуството да губиш
    и да се пропиляваш в името на нещо
    възвишено, достойно, светло.
    За туй пиянство става дума...
    Защото искам да залитам пак
    от преспата към локвата,
    с дърветата разцъфнали да се прегръщам
    и да избухват техните корони,
    а белият прашец над мене да се рони.
    И с болка, и с усмивка,
    и с ухания
    да се оплождат нови начинания.

    ОтговорИзтриване